Проектът “Видео Салон” (07-21 март) се провежда за трети път в новата многообещаваща френска галерия Galerija10m2 в Сараево. Тази година той включва дебютно и българско участие. Платформата на видео проекта е базирана на утвърдената схема за сътрудничество на международен екип от куратори. Идеята е ежегодно да се представят различни артисти от региона на Балканите, Централна и Западна Европа, и Азия.
В настоящата видео изложба, съвпадаща с 24-тото издание на интернационалния фестивал “Сараевска зима”, са поканени около дузина куратори. Те представят приблизително 200 артисти от 30 страни. Концепцията на тазгодишния проект няма строго заявени тематични или технически параметри, към които да се придържат съорганизаторите и поканените от тях автори. Схемата, на която се гради платформата на проекта е изключително свободна и отворена. Залага се по-скоро на представянето на много различни артистични позиции, чрез които да бъдат зададени въпроси относно разбирането и границите на визуалното, възможностите и многообразието на медията.
Българската селекция, озаглавена “Червено” включва работи на Калин Серапионов, Иван Мудов, Даниела Костова (Трой, Ню Йорк), Стефан Николаев (София/Париж), Боряна Росса, Венцислав Занков, Владимир Митрев (Берлин), Нина Ковачева и Валентин Стефанов (София/Париж) и ексклузивното участие на Марияна Василева (Берлин). Приоритет при подбора на авторите и произведенията е намерението страните от региона, както и постоянния поток от гости на галерията и Френския културен център да се запознаят с някои от най-добрите активно работещи представители на по-младото поколение български артисти. Главната цел е да се представи възможно най-пълна картина на актуалното състояние на българското съвременно изкуство, изградена на базата на десет различаващи се артистични профила. За да се изгради относително пълна и достоверна визия за диапазона и качеството на българската артистична диаспора, в селекцията са включени разнопосочни като чувствителност, посока и ниво на визуална провокация млади, а и не толкова млади, но вече емблематични за българското съвременно изкуство автори. Това са художници, някои от които живеят и работят в България; други по-скоро непопулярни в страната ни, но градящи име в чужбина, и такива, които пребивават едновременно тук и там.
Подбраните работи имат задачата да репрезентират типа и посоката на визуалното мислене, развити в зависимост от мястото, станало опосредствана причина или “мотор” за генерираните идеи, неговата собствена специфика и проблематика. Или с други думи – да покажат степента на културно облъчване на артиста, на поетите и отразени социални условия на средата.
Вътрешната структура на видео компилацията е изградена на по-свободен принцип. Предоставените за селекция работи поеха функцията на само-формиращ се организъм. За изложбата бяха избрани видеа, които от една страна да създадат естествен смислов и естетически преход едно към друго, а от друга – да обособят отделни групи със собствен характер и проблематика.
Водещ критерий все пак бе желанието избраните работи да покажат интелектуалния потенциал и креативните способности на самите артисти.
Надя Тимова, куратор
Видео селекцията “Червено”
Видеото “Frame” (2000) на Даниела Костова е създадено в периода, в който авторката все още живее в България. То поставя генерални въпроси относно умората от ежедневието, пагубните му навици и автоматизма на изборите, които се оказва, че някак между другото правим. Работата й е опит за реконструиране на нашата собствена (съзнателно избрана) действителност, която поради иманентно заложена в нея цикличност се оказва тотално неразпознаваема и неразчленима. Въпреки някои предпоставени феминистки нюанси, видеото й се занимава с общочовешки норми на поведение.
Боряна Роса участва в проекта с две работи – “The last Valve”, (2004) и “Back and Forth” (1999). “Последната Клапа” е комплексна работа, за която авторката казва, че репрезентира в най-пълна степен личността й и целия й артистичен възглед до момента. Видеото документира пърформънс, на който Боряна демонстративно зашива вулвата си, а актът й изглежда за мнозина скандален и отблъскващ. Истината е, че това е една много “щастлива” и успешна работа, тъй като въпреки множеството разнопосочни референции, които предизвиква, артистката, “жертвайки” себе си и своето биологично “предназначение”, успява да синтезира един от основните аспекти на платформата на Ултрафотуро. Другата й по-ранна работа “Напред-назад” е изградена на принципа на стерео-картичка, но притежава доста по-сериозно и задълбочено послание. Визията на самата авторка и “размазаното” ехтящо звуково оформление (детския й глас, записан в миг на умиление от майка й, когато 2 годишната Боряна реди в стихче синовните си чувства) предизвикват първо симпатия, но после чувство за абсурд. С това аудио-визуално “намигане”, а всъщност темпорално и смислово наслагване, авторката предоставя на зрителя възможността да съпостави и преосмисли минало и настояще, техните съществуващи паралели, очаквания и разминавания.
Калин Серапионов участва с две работи – “Why women?” (2004) и “You get it?” (2004), с които представя своята различна позиция, и опровергава по свой си начин съществуващите предръзсъдъци за полова дискриминация и излишно пораждащата се от това опозиция. В “Защо жени?” авторът проверява самооценката и рефлексите на българската жена. Ситуацията представя “уличен хулиган”, който обстрелва невинни жертви отвисоко със сурови яйца. Странно, но артистичното проучване показва една тъжна статистика – нито една от жените не успява да излезе от ролята си на жертва и да се защити достойно. Реакцията на всички е една и съща – биологичните снаряди предизвикват единствено плахо и примиренческо побягване от мястото на “полесражението”. Комично поднесен факт, който в същото време е отбелязан не без известна доза печал. “Нали разбираш?” по също толкова безпристрастен начин разказва за съвсем обичайна ситуация – млади мъж и жена водят “изяснителен” и дълът , но непостигащ желан и смислен резултат разговор. “Безпристрастната” работата има за цел да провокира адекватно безпристрастни, но все пак емпатични настроения. Явлението “банален и безсмислен диалог” представлява проблемен етап, присъщ на почти всяка една интимна връзка. Работата просто няма как да не “влезе в крачка” с опита на всеки зрител.
Иван Мудов също участва с две работи – “Traffic control” (2001) и “14’13 minutes priority” (2005). Мудов е един от най-добрите и актуални съвременни български автори. Във всичките си работи той успява да напипа същината на тривиални ситуации от съвременния начин на живот, и да ги преобърне откъм най-малко очакваната им и особено комична страна. Независимо с какви проблеми се заема (обикновено това е безпардонна, но особено симпатична намеса), талантът му да бъде забавен и остроумен е един от най-печелившите ключове в съвременното изкуство. Не е достатъчно да измислиш начин за манипулация. Трябва да изглежда сякаш си объркал някак непредумишлено правилата на играта, при това с голяма доза артистизъм. Просто, за да ти бъде простено, при това доброволно и с усмивка.
Не без усмивка, но предизвикана от умиление и сантимент Нина Ковачева и Валентин Стефанов заснемат документалното си видео “Two day’s distance” (2007). Видеото всъщност е импровизирано интервю, взето от възрастни баба и дядо, които дошли в центъра на Париж от затънтен край на родината, се препитават от просия и гъдуларство. Интервюто изгражда колаж от два тотално чужди помежду си модела (персонализиран и деперсонализиран), демонстриращи бекграунда на породилите ги контексти. Усещанията и мислите, които предизвиква видеото се разпростират в широка гама от аналогии и пораждащи се от тях безсмислени оценки.
Венцислав Занков участва с едно от последните си видеа “Still life” (2006). Работата, носеща и заглавието “Хладилника на художника” е средство, чрез което артистът се опитва да види себе си от по-различен ъгъл. Хладилникът е “дневник, храна, дни, дните, описани чрез храна”. Видеото се състои от стотици или хиляди сходни кадри, документиращи ежедневното съдържание на хладилника на Венци. Това е леко вибриращ от извършващите се незначителни промени натюрморт. “Диаграмата” от тази консумация е знак не само за биологичната, но и духовната потребност на човека. Видян от този ъгъл, “обръзът” на битието отчита нещо плашещо – едва ли си даваме сметка за монотонността на ежедневието, подтискащото сходство на дните (консумираната храна), съставящи нашия, мотивиран иначе от големи стремежи и очаквания живот.
Видеото на Марияна Василева “Jumping man” (2000-2005)
показва мъж в костюм, който прави салта около себе си, подскачайки на невидим за зрителя батут. Всеки скок е метафора на опита на човека да надскочи самия себе си и рутината на своето ежедневие. Според артистката, съвременното общество е изпълнено със Скачащи хора, които непрекъснато повтарят своите действия с надеждата всеки следващ път да надминат себе си като изпълнят “скока” още по-добре. “Jumping man”, “Minouk, le poisson peintre” (2003) на Стефан Николаев и “Autopainting” (2004) на Владимир Митрев обособяват собствена група видеа, които свидетелстват за една по-различна визуална “школа”. И в трите работи липсва наративност, която иначе би затормозила лаконичността и пределната яснота на образа и посланието. Със своята изчистеност, видеата провокират впечатление за надделяваща естетика. “Школата” е умелото влагане на послание в художествен образ, чийто краен синтез е равностойно балансиран.
“Minouk” е златната рибка на Стефан Николаев, която той е поставил в необичайна и за по-чувствителния зрител екстремна ситуация. В продължение на 17 минути, със сериозно отношение и съзнание за собствената си мисия, Минук прецизно “разбърква” червен пигмент в своето аквариумче, внимавайки къде точно да положи боята. Във финалния стадий на работата рибката става трудно различима в наситено червената вода. Което е и леко подтискащо като гледка. Референциите, които са правени досега на базата на видеото, го разпъват в няколко различни посоки – арт-течението “Флуксус”, хипнозата от естетическата гледка и вечния спор за природата на творчеството.
Видеото “Autopainting” на Владимир Митрев показва спортен автомобил-играчка, чийто спукан “резервоар” е пълен с червена боя. Автомобилчето се движи на заден ход, очертавайки с червена диря собствената си ос на движение. Когато боята се привърши, в кадър влиза ръката на артиста, която й долива допълнително червено “гориво”. Постепенно колата започва да губи баланс и дерайлира от очертаната траектория. Чрез този акт, с премерено чувство на ирония, артистът прави своя коментар върху егоцентричното ни поведение в социума. Ходът назад и червеното за него са символи на сляпа агресия...
Няма коментари:
Публикуване на коментар